Ден на влажните зони - 2 февруари

Влажните зони са екосистеми, в които водата е основният фактор, от който зависят екологичните условия и свързаните с тях животни и растения: „блата, торфища, мочурища или открити водни площи, естествени или изкуствени, постоянни или временни, статични или течащи, сладки, бракични или солени, включително територии с морска вода, дълбочината на които при отлив не надхвърля шест метра”.
Влажните зони предоставят редица екосистемни услуги, като:
    Поддържат богатството от растения, риби, земноводни, влечуги, птици, бозайници и безгръбначни.
    Възстановяават водните запаси и похранват подпочвените води.
    Пречистват преминаващите през тях води.
    Предпазват от наводнения, като поемат голяма част от повърхностните води.
    В утайките им се задържат въглероден диоксид, метан и др. газове, затова са важни за смекчаване на климатичните промени.
    Водоизточник, място за риболов, събиране на билки, отдих, туризъм, животновъдство и земеделие.
Влажните зони са използвани за селското стопанство в продължение на хилядолетия, особено крайречните влажни зони и заливните участъци на реките, където почвите са плодородни и водата е в изобилие. Всъщност влажните зони допринасят много за развитието на важни културни ценности в отделни региони по света, но в същото време пресушаването на влажните зони и превръщането им в обработваеми земи става все по-разпространено и ефективно. В някои региони на света повече от 50 % от торфищата, блатата, крайречните и заливните участъци на реките, както и крайбрежните езера са загубени именно поради пресушаването на тези зони и превръщането им в обработваеми земи.
Влажните зони са източник на храна и редица други селскостопански продукти, като билки, горива и др., благодарение на редица селскостопански дейности, които се осъществяват пряко в границите им, като: оризищата, пашата в крайбрежните блата, както и провеждането на редица селскостопански и аквакултурни дейности в сезонно заливаеми влажни зони. В същото време влажните зони имат и косвено значение за селското стопанство, например чрез осигуряване на плодотворни почви и като сигурен източник на вода с добро качество.
В България, в началото на 20-ти век влажните зони са покривали 2 % от територията на страната, като в момента са намалели 20 пъти. Много от тях са пресушени, разорани или застроени, без да бъде оценена важността им. Най-сериозно са пострадали блатата и мочурищата около река Дунав, Черно море, Тракия и Софийското поле. Нарушено е естественото течение на всички наши големи реки. Именно по този начин след 30-те години на миналия век, Драгоманското блато е било пресушено с изграждането на 11 отводнителни канала и помпена станция. Резултат от това е загубата на множество редки растения и животни – красивата водна лилия /Nymphaea alba/, дребната мехурка /Urticularia minor/ и дребният ръждавец /Potamogeton pusillus/, а насекомоядното растение алдрованда /Aldrovanda vesiculosa/ и калдезията /Caldesia parnassifolia/, които се срещали единствено тук, изчезват напълно от нашата страна. Изчезват и много видове птици, между които жерави, чапли и патици.
В началото на 90-те години се прекратява отвеждането на водите и започва възстановяване на естественото екологично състояние. Започват и редица природозащитни дейности в района, провеждани от Сдружение за дива природа Балкани, с подкрепата на Министерството на околната среда и водите и местните власти. Сега влажната зона е на път да се превърне в единствената естествено възстановена влажна зона в страната.
В списъка на конвенцията за влажните зони с международно значение, България е представена с 11 влажни зони, с обща площ 35 487,2 ха, представляващи 0,32 % от територията на страната. Това са “Атанасовско езеро”, “Комплекс Беленски острови”, “Дуранкулашко езеро”, “Остров Ибиша”, “Шабленско езеро”, “Местността Пода”, “Поморийско езеро”, “Комплекс Ропотамо”, “Езеро Сребърна”, “Езеро Вая” и „Карстов комплекс Драгоманско блато”.